Понеже дълго писах за любов
и позволявах - други ме живяха,
прераждах се и в някой нов

  
    Наближава Великден. Стъпките на времето сякаш се чуват, нито забързани, нито бавни, отнасят зимата със себе си. Все още липсват доста цветове наоколо. Под повърхностния слой на влажното платно на пейзажа вече прозират някои от тях...

И мълча в този вик или гръм посред буря.
A в кипежа гласът ми не значи и нота.
От душата изтръгвам бурен след бурен

На възмъжелия ми син
попътен вятър и успешен път в живота!
В мазолести длани на късно примирие

Настъпила съм Ви случайно може би?
О, ако така e, аз Ви моля, извинете!
Пресъживявам даже онзи, дето ме уби,

         "Трябва" слага вериги на спонтанността. 
           В тях гасне обичта. А какво небе без нея?!
Не съм дошла да разговарям,

Заря обърната навътре.
След липсата ти - експлозив.
И змейска паст да ме гаврътне,

Втъкана съм в Христовите си възрасти
една след друга тръгващи към края.
Живея бавно, но си заминавам бързо,

Не си подхождаме ни в профил, ни в анфас,
дори и в гръб сме "Дон Кихот и Санчо".
Невярна гледка, погледи дъхтят след нас,

Не ме изпращайте. Вратата си я знам
и още много други бездни като нея.
Това, което ви се струва, че е храм,