(из личната ми космогония)

Във време на последни жътви
светулките са нощни стражи.
Единствените дето ме упътват
и в тъмното са белег за кураж.
В ролята, която имам да играя,
светулките, проблясващи монети,
хазартно ме прицелват в края
по дългите опашки на комети.
И прекосявам космоса си тъжен,
разрязвам го като огромна диня,
като сърце целунато от ръжен,
тъй много нажежен, до синьо.
А подир туй отново се събирам
като за сватба с тежките чеизи.
Но, ако още можех да избирам,
избрала бих моминските си ризи
и пролетното слънчево жужене,
вибриращо по кожата на мрака,
с когото щяхме да се женим...
Да, този мрак отдавна бе ме чакал.
И лъч съм по ръбатите му скули,
за да узная: вътре съм летене.
С крила изтрих въздушните си кули
и спомените с бъдещето в мене.
А житото на снопи го завръзвам.
Облечена съм в жътвена позлата,
но след светулките безумно бързам
да стигна във покоя на нещата.
И нивата ми, цялата в стърнища,
прогонва ме и аз си тръгвам боса.
Гладът на мелниците се отприщва.
Хамбар съм, но светулчица ти нося.

"Но, ако още можех да избирам,
избрала бих моминските си ризи
и пролетното слънчево жужене,
вибриращо по кожата на мрака,
с когото щяхме да се женим...
.....
за да узная: вътре съм летене."

и търсим светулките в горещите,наситени нощи,носим ги не приютени в длани,а на челото...на жена или дете!
Благодаря!

Светулките май са почти на изчезване, поне по мое непрофесионално в случая наблюдение. Но символт им не изчезва, което е утеха. Много ги обичам от детството още, затова така съм ги опоетизирала, но то не е нужно много, те сами са си нежни като поезия.