- Напиши ми приказка!-каза тя и се сгуши мечтателно в креслото, сякаш се преселваше в някакъв неименуван, неизмислен още свят.

- Ще ти напиша- отвърна той и запали цигарата си по-небрежно от всякога.
- Върху теб....
И не топлината на бялата И кожа, не подмамващата И гладкост и неочакваните овали разливаха мастилото, нито трепета на неговата ръка, нито усещането, че наподобяват онзи филм, който и двамата не бяха гледали, а отлитането на истината. Винаги щом и молекула от лъжата ги навестяваше, се случваше това невидимо мастилено петно, неяснотата, обърканите букви, думи и цели изречения. Не се получаваше.
- Тогава, нарисувай ми роза!
По-лесно щеше да бъде сякаш. Трябваше само червено мастило. И бодли.
Захапа устните И съвсем леко, колкото да избликне капка кръв, необходима за цвета на розата. А бодли си имаше. Скрити. Винаги, когато я галеше, тя усещаше вкуса на онова бегло одраскване, което не оставяше видими следи, но все пак го имаше. И от него болеше. Леко, остро като парване, някаква лютивина се разливаше по вените и изгаряше отвътре. Не знаеше каква е химията на всичко това, но то приличаше едновременно на докосване и обладаване, на начало и край, на смисъл и безсмислие.
Всъщност, приближаването очертаваше собствената си граница с невидим някакъв нокът по кожата И, по кожата му и малка струйка кръв подписваше негласно споразумението им и да са тук, но и да ги няма. Спокойствие сред кратера на страстта. Избухване, притихване и огромна глътка въздух, която внезапно ги отправи в различни посоки. Като онези пътешествия с балони, с онази толкова крехка и илюзорна свобода да се рееш над себе си. Променяше се всичко. Променяше се траекторията на живота им, гръбнака на разсъблечената приказка, променяше се смъсълът на непомислените още обещания.
Приказка нямаше. Мъртвороди се. Но пък в света на мъртвородените тя си беше съвсем реална, нали?!
Тъжно и стана на Нея, че не успя да се превърне в роза поне за миг, нарисувана или откъсната. Тъжно му беше на Него, че не можа да види какво е способен да сътвори, а толкова много усещаше в себе си.
Начало и край. Сигурно са едно и също, си мислеха и двамата и се раливаха като вино, той, а като мляко, тя, върху съзнанието на другия. Искаше им се да заличат границата, която бяха позволили да бъде създадена помежду им от нещо над тях или в тях.
Знаеха, ще успеят, но не тук, не сега, не в тази приказка. Сигурно затова често приказките завършват така..."и аз бях там...".Да, и аз бях там, в онази приказка. Но в Твоята, сегашната, истинската, съм само разказвачът, който дори не знае какво точно да разкаже. Защото тайните се разказват сами на себе си, разказват се в мълчание или само с онзи, за когото са предназначени.
Не мога да ти нарисувам роза. Не мога да те издраскам с откровения, не мога да ти разкажа приказка, защото никога не съм живяла в такава, но мога да ти предскажа любов. Добра орисница съм, крайно време е да повярвам в това, за да се сбъдна, за да се сбъднеш.
Отварям балдахинената завеса от неслучени любови и там, знам, те чака Тя, пишейки вашата приказка. Помогни И!
А аз....и аз бях там, но вече съм забравила коя съм и коя е онази ненаписана приказка, която всяка нощ чета по звездите.
- Напиши ми приказка- каза той.
- Ще ти напиша- отвърна тя и се сгуши в прегръдките на предсказанието.

Това е просто шедьовър!!!