Имам да ти разказвам толкова много,
а все се повтарям като латерна.
В очите ти пъстри има някаква строгост
и милост към хаоса ми наверно.
Започвам от никъде и в нищото стигам.
Ти ме изчакваш да се изчувствам.
Колко е дълъг пътят ми за пристигане?!
Само разстоянието до устните ти.
Наливаш ми вино и забравям задръжките,
но пак си оставам недоверчива.
Очите ти ме следят несломимо, по мъжки.
И виното става все по-горчиво.
Коя съм в момента?! Доживях да не зная.
Обичам се колкото и се презирам.
Разказвам ти нещо, но започвам от края.
За да живея, за кой път умирам!
Слабостта ми разбираш, изчакваш финала,
когато ще трепнe последната нота.
Описваш това, което не съм преживяла
и ме влюбваш отново в живота.
И цялата смелост разпиляна с годините
отнякъде странно в мене се връща.
Но ти не ми вярвай! И така съм пустиня.
Оазисите във миражи превръщам.
21.02.2008 20:49
Обичам се колкото и се презирам."
Малко са хората, които могат да си го кажат в очите без да се превърне в презрение към ...другия.
Пишеш много добре!
Благодаря! Радвам се, ако смогвам да изкажа разбираемо емоциите си.
24.02.2008 20:58
04.08.2011 16:42
Знам,различно-четящи сме,но...колко различно може да бъде хубавото и стойностното?Колко?!
Ако става дума за стихотворението, че не е достигнало до много хора, друго е. Съдба или липса на реклама (много важна в наши дни), липса на достатъчно ярки качества.. А защо да не е достигнало?! Всъщност, сторило го е!:)