"Блажени са нищите духом, 
                                защото тяхно е царството небесно."
                                                                   Мат. 5:3 

Не можеш да ме караш да те мразя
и после да ме приласкаваш нежно.
Любов?! Поне да беше евтаназия
да ме спаси от нещо неизбежно.
А то е смърт, тържествена и бавна,
изрязала по мене своя монограм.
Нима не виждаш, че не е забавно.
От болка да прощавам ме е срам,
защото дадох и небитата си буза
и двете ми страни така горят!
Познах на злото яростната муза.
И накъде сега?! Да ме простят?!
Не искам, не! Такава съм каквато
и колкото, и както, и защото...
Не ме е грижа за идеи, святост.
Умирах и се раждах до жестокост.
Сега съм тук отново да възкръсна.
И не защото ти ми го предрече.
Когато любовта е истинска и късна,
тя често е на себе си обречена.
Но този път не искам да спасявам
ни теб, ни нея. Никого и нищо.
И даже любовта ще си спестявам,
ако ме кара да се чувствам нища.

Нища ???
_____________
Егото никога не е добър съветник.
ТОЙ ? Сигурно мисли, като лирическата.
Понякога тези неща могат да се спестят, ако хората могат да си казват ВСИЧКО, което ги боли.Трудно е.
Адмирации за стиха...meiia!

Егото не е добър съветник на душата, да, но е добър коректив на нейната "летливост", която спонтанно и понякога неконтролируемо ни отвежда в други измерения, но пък тук, в нашата видимост, прави повече възможна болката. Трябва и мъничко себесъхранение дори и заради това да можем да обичаме повече, не изнурено някак...А в откровеността вярвам само ако е възможно преводима на езика на другия. Понякога това е доста трудна задача и затова избираме мълчанието. Е, поне ни остава откровеността в стихове:) Благодаря!

Силни думи!