Спомням си сама нелепите истории,
с които младостта ме лъжеше довчера.
Пред очите ми се нижат скъпи хора,
и страници на книги, които съм прочела.
Но теб те няма там. А фарът осветява
в душата ми прииждащите нощни кораби.
В прегръдката на бриза се стаявам.
А кеят се надига срещу мен огромен.
Под камък злото ти ли дебне ме лениво.
Мен, вярата ми, в лодката завързана.
Вярата, че дойдеш ли, ще съм щастлива,
без страх, че ще отминеш пак забързано.
Не искам да разкъсваме лазура на небето
и от мастилото да пишем сини стихове.
Не искам обещания, с които от морето
ще се завърнеш някога като от никъде.
Не може гроб да е на кълна сърчицето,
на онзи кълн у мен, събирал топлина.
Жестоко е да мога да говоря със морето.
Но не и с теб. И като чайките да съм сама.