Стиховете, писани върху петолиния,
върху онази любимата музикална пиеса,
в която се разтваряш ранимо безимен
и тъжен побеляващ самотник, ухаещ на есен.
В тези стихове с неизсвирени никога ноти
те достигам понякога в ласкаво придихание.
И те чувствам толкова скъп и много самотен.
И усещам вкуса ти на покой и на знание.
С тези стихове ти изпращам безмълвно
музика, от която съм всяка написана нота.
И се надявам, че в ефира от тях ще покълне
любовта ми към теб, значи и към живота.
Някъде там, зад пределите на телата ни
ще се срещнем като две музикални пиеси.
Ще е Рай. Тъжен рай: да се сбъдва мечтата ми
да те усещам навсякъде, а да не зная къде си.

С тези стихове ти изпращам безмълвно
музика, от която съм всяка написана нота.


ама те разбирам тук, а себе си така и не разбирам...

Мене си по-трудно разбирам:). Да нямаш нужда от душевен музиковед?:). Бъди едно с любима музика и ще се пренаредиш молекула по молекула, нота по нота...

...да се сбъдва мечтата ми
да те усещам навсякъде, а да не зная къде си.
___________________________
Трябва много да внимаваме за какво мечтаем и какво си пожелаваме :-)
Много фина духовна психология.

доста старо и е писано, така да се каже, "пост фактум", когато бъдещето време ("Ще е рай. Тъжен рай...") практически вече е минало свършено.:)