Прахосах нерисувани лета
по бели слънчеви первази.
От мене чезнеха като ята,
а есени на метастази

във полета се вкорениха
и го разкъсаха болезнено
на няколко горчиви стиха,
на вяра и на трезвеност.

А после и мъглата натежа,
примесена с отровна билка,
превърна слънцето в лъжа,
а пък луната във родилка.

Без слънце тя да ражда мрак
в небе като огромна къща,
в която е така студено пак!
И нищо, нищо не е същото.