И чувах не едно "обичам те"
във вълнолома на сърцето си.
На миля са пиратите цинични
с отровни думи по небцето.

И вместо пак да се спасявам,
тъка света с нескрити грешки.
Най-дълбокото му прекосявам,
а вълните са оловно тежки!

И ме разбиват. Още неспасено,
умира утрото ми без причастие.
Морето, като нива окосено,
люлее няколко тресчици щастие.

мейя
като пенелопа е лирическата ти :)

редакторски го чета

И блъсваше се не едно "обичам те"
във вълнолома на сърцето ми.
На миля са пиратите цинични
с отровни думи по небцето.

И вместо пак да се спасявам,
тъка света с нескрити грешки.
В дълбокото го прекосявам,
вълните са оловно тежки!

И ме разбиват. Неспасено,
умира утрото ми без причастие.
Морето, като нива окосено,
люлее няколко тресчици щастие.

Досадна съм, ама на, от снощи дялкам тресчици. А на теб ти желая щастие :). Повечкооо!

Там И е грешката на моята лирическа, мисля. Но тя си е виновна...

Аз точно сега не мога да виждам много неща, та ми ги показвай, но пък други така "ми блеснаха", че не е за вярване. Е, щастието уж по хората ходи, но не по всички обаче.
Благодаря!

тъжно

тъжно е...

...но е и в блатата при подпухналите от лъжи жабоци.

както съществуват много неща, които виждам, чувам, чувствам, но не мога да достигна, докосна, да имам. От един момент нататък е късно за истинското щастие. Но всеки с мерките си за това понятие. За мен лично щастието е недостижимо за повече от недълга поредица мигове, не повече. Освен ако не го търсим парадоксално в осъзнаването на горчивата истина.