Усещаш ли, че ти разчупи жребия
като възтънка яйчена черупка?!
Ръцете ти-един неистов гребен,
сресват крехкостта ми, става хрупкава.
Защото ти си мое отстояние
и най-накрая аз съм равновесна.
Това е тъй непоетично състояние,
но е животът ми и е чудесно!
Не помня вече старите си стихове,
а новите не искам да ги пиша.
В случайния ни допир тихо е,
дочувам как мълчанието диша.
Защо ми са избягали метафори,
издайно да те правят мой и видим,
щом обичта ти ми е нафора
и честност, със която да си идем.
Когато в мене си се сбъднал точно,
защо ми е докрай да те отричам
и да отричам цялата порочност?!
И в нея чисто мога да обичам.
Ще си призная, че те има в мене.
и този път съдбата ми е вярна!
И този път страхът е до колене.
И аз съм твоя, колкото те вярвам.