Зеничен като наркоман е тоя ден
и хищни птици в него са се впили.
Платно е кожата харизана на мен
от ангели или от диви самовили.
И ме рисува пак със четка и резец
бездомното очакване за пропаст.
Така ми липсва истински мъдрец
да ми покаже на коя врата се хлопа
и пред коя се спира или се мълчи
като пред гроб и сякаш изличен си
небрежно както пилците гълчим,
със странна лицемереща почтеност.
Денят не вижда, толкова е сляп,
че е живот щом мен халюцинира.
От слънцето да му приготвям хляб,
защото без това душата му умира.
И аз ще съм съвсем сама, без дом,
докрай невписана във ничия Акаша.
Ще дойде и нощта, като разгром,
с накладени звезди, които плашат
и мен, и моите нераждани деца,
че с хладината звездна ще запалят
опазените им от страстите сърца.
И няма слънчеви очи да ги погалят.
Денят ми гасне в своята свръхдоза.
Нощта го влива в черната си кръв.
А сутринта ще се събуди като роза
с бодли наострени за нова стръв.