То е като стих. Или идва, или не.
И после трябва само да запишеш...
Пих ли?! Да, едно възсилничко поне.
От това било е учестеното ми дишане.

И затова ли тъй обърках словореда
и скачените му съдове ме давеха?!
Трябваше да бъда само два-три реда,
а думите със хитрости ми се оставиха.

Полудях от думите си чак до тишина
и нищо не можах докрай да ти опиша.
Наместо да поискаш да съм твоя същина,
сама съм и си мисля, че сега ти пиша.

Това е, думите ми влязоха със взлом.
Навярно ме ограбиха и провалиха.
След бурята им аз съм незаключен дом
и имам само няколко горчиви стиха.

Да можех като тайна да те помълча,
но толкова си много, че преливаш!
Със думите си, вярвай ми, ще се сгълча:
Ако не обичаш с тях, недей и да убиваш.

 

има между думите мей, онова което ни (въз) ражда и онова което просто ни убива...

измълчаното е повече, знаеш. Тогава думите са толкова неверни! А ние толкова доверчиви...
Но любовта, особено тя, ни прави такива.