/за някои много, много трудни прошки/

                 "додето си отгледам сили"
                                            regina

Мисля, че ви прощавам. Или само си мисля.
Под клепачите още се крият остри греди.
Ще ми трябват животи глупостта да осмисля
как може да се руши, вместо да се гради.
Ще ми трябват палачи за гнева ми взривен
и железни врати за мъстта, която се вдига
като щурм на върха. И не вярвайте в мен!
Нищо не искам, но само "всичко" ми стига.
Ще пристигна в съня ви да ви мъча по мрак,
да плисна в лицата ви съвестите ви ледни.
И се озъртайте, че ще ви подлагам и крак,
да падате до молитвената си изповедност.
Но няма да ви оставя да рушите още така.
Ще ви преследвам като птица, но не хищна.
И нека никога не узнава дясната ми ръка
какво е сторила лявата. Понякога е излишно.
Понякога е простено да си дори непростим.
Този път ще съм болка правдива. Нарочно.
Не, не вярвайте в мен! Има Бог, има Син...
А аз съм си земна, значи не съм непорочна.
Щом безумно си търсите не приятел, а враг,
тук съм, готова за светлото да се сражавам.
Ще простя, но пред моя вече изстиващ праг
не спирайте повече. Просто не ви уважавам.

... но пък истинска. Този текст бих искала аз да съм го написала.
Друго нямам какво да кажа.
Михаело...

Знам, знам защо...Ето, че макар да имахме някои разногласия на тема " прошка", можеш да се увериш, че усещам за какво става въпрос. И не само това. И на мен ми се налага да нагазвам в тази трудна категория- прошката. Някъде по пътя из нея написах това.