Нощта като птицата черна
от страха на самотно дете
разтуптява тъгата вечерна,
а призраците мои и те
изпълзяват от тъмните ъгли
и ме късат с нокти на звяр.
И съзнание, пиянски замъглено,
в мен се гърчи шамар след шамар.
Искам някой да ми отвори очите,
да ме люби и да ме приспи.
Във душата ми, знам, че прочиташ.
Искам това да си ти!
Но си спрял сам във своето време
тъй далечен и сякаш незрим.
Ала мислиш си нощем за мене
до полуда и с тебе двама горим.
Ти ли будиш този нощен театър
на сенките зли и добри?!
Спира пулсът. Бил е слепият вятър,
долетял от безсънни гори.