Не мога. Мога само да садя цветя.
Да искам и да се отказвам.
И, ако птиците над мен летят,
те сякаш тебе ми предсказват.
Но аз съм там, в магическия кръг.
Кой ме остави тук не помня.
В котлето на желанията врат
душите ни, все още толкова бездомни.
Озъртам се като подплашено дете.
Къде ли съм и кой ще ме намери.
Жестокост някаква мъгла плете
и дреха на жрица. На мен я мери.
Не искам вино! Искам да съм аз!
Да съм потта по страстно тяло.
Крещя към теб, но не излиза глас.
И падам мъртва. Времето е спряло.
Ако преминеш, кротко ме завий
във плащ от всичките желания.
Погледай ме за миг. От виното не пий.
Че беше вино само от страдания.
А ще съм някъде така сама,
че думите ще са безсмислени.
Не ме търси. Като във шепи светлина
навярно просто съм измислена.
Но, ако вярваш, че съм още аз,
онази, за която си мечтаеш,
търси ме, дишай ме, гали като атлаз.
Ти знаеш как. Ти всичко, всичко знаеш.

Първото, което ми идва да кажа е: "Как се пише това...", но ми е толкова близко, че ...

Поздрави, meiia!

СДали има още цветя в градината. Ще трябва да разгледам.
Поздрави!

Щом ти е близко, значи усещаш как или по-точно кога се пише нещо такова:)
В едни...особени моменти;)
Поздрав!!!

намериш и още някое и друго цвете за едно букетче поне:))
Поздрав и на теб!:)