Не чакам изранените ти подвизи.
За мен се биха повечето демони.
От битки по небето ми е грозно
и не вали, и не вали във мене.
И не очаквам нито капка дъжд.
Дано увехнат посевите на лъжите!
Повярвах им до болка неведнъж.
Не виното тече в телата на асмите,
а някакъв съвсем далечен блян
по вените им демонично шества.
Прилича малко на момински свян,
но точно той безумие предсшества.
И затова не ме мечтай докрай,
в пиянски битки. С тях приключих.
Воюваме дори за някакъв си рай.
Не исках и на това не се научих-
да отвоювам. Аз на война не съм!
А и защо ми е да се сражавам?!
Започват битките ти. Мъжки сън...
Неверниците вярата не окуражават.
И нито подвизите, никакви дела
не биха ми доказали незримото.
Ти може да си най-отровната стрела.
Ти може да си пратеник на зимата.
Сраженията още ми навяват студ.
Потръпвам в смъртоносния им хлад.
Обичаш битки. Трябва да си луд
да се зазиждаш в тях като във ад.

тоест още един изключителен стих мея. мислех го още вчера докато го четох, и чак сега видях, че съм пропуснала да ти го кажа. :)

в което гледам да не нагазвам. Може би и затова често губя, а когато по принуда ме въвлекат в тях, губя двойно. Мъжете често приемат нещата "на чест". Особено в любовта ми се вижда странно да воюваш. Та затова съм го написала някога стихотворението. Сега само имам поводи да си го припомням:)
Благодаря ти, че си го спомни с мен!