на...

Не съм ли вятърът коварен,
поблудствал не с една красива вейка?!
Не съм ли жестът ти забравен
като перце от птица на скамейката.
Примамлив жест, току угаснал,
преди да се превърне в ласка страстна.
Аз улових душата му, бе ясно,
че подир него нещо в тебе ще порастне.
Не съм ли аз рястяща жажда,
надолу те принудила да впиваш корени.
Не съм ли силата, която раждаш
когато най не чакаш?! В спомени.
И кълн не съм ли, пластове пробиващ
един след друг в плътта, отгледала небето.
Не съм ли тъй възраждащ и убиващ,
че в тебе раждам блудницата и детето?!