И приличам на кръв, разлята по пода.
Финална сцена от някакъв филм съм.
Такова накъсано случване е на мода.
Искам да бъде живот, но само е сън.
Свършва безшумно. Безшумно започна.
Никаква бляскавост, никаква изненада.
Свършва бавно, методично и точно.
Трезво до болка. Болката е наградата.
Спомени късам, старички фототапети.
Албумът с живота ми е грозен и сам.
Лъжите и там са си още свежи, напети.
Истините - плахи в своя преходен срам.
Свършва мигът и лумва гнездото ми.
Отлитам към края. Или просто отлитам.
Сценарият беше, до буква, животът ми.
Но аз ли бях в него, аз ли, ви питам?!