От там се връщат, аз сега отивам.
Такава смешна в порива си детски,
че даже скъсаната дреха ми отива.
А се опитвам да се доживея светски.
Но стигам само до охранена трапеза
и сякаш съм самата украсено блюдо.
Животът дъвчи бавно, като с протеза.
И ме руши, и рони ме почти до слюда.
Не му се противя, дори не настоявам
да стигна по-далеч. Вървя си просто!
Понякога се лъжа, че се отстоявам.
Но вече не! Съмнението ми е остро
страхливо копие на изгладнял дивак
за истините божии и за любовта Му.
Присядам изморена до зелен кавак,
дочула със душа безкрая на зова му.
Да можех да остана, но нали вървя!
На себе си се обещах, да се достигна.
Не ме болят нозете, но защо кървя?!
Не истина е, а шизофренична стигма.
Отчаяни голготи, слепи зверове у мен,
изсъскват да мълча и продължавам.
Надявах се, че ще е просто влюбен ден,
а не такъв, в който да се издължавам.
А ми омръзна да се лутам "ей така",
но и назад е невъзможно да се върна.
Изсъхват мостовете от подадена ръка.
Самопредателство ще е да се обърна.
Вървя. Нали твърдят, че е живот това.
Или оставям само отпечатъци от стъпки.
Но все ми липсва истинското, онова,
което кара и Бог да Го побиват тръпки.
Навярно глупост от живота си творих:
сюжети, композиции, заглавия, герои...
Но пътьом във прахта неволно ги изтрих.
И само страниците бели си остават мои.

Блестящо! Поздрави.

no vse mi lipsva ,istinskoto, onova, koeto kara i bog da go pobivat trapki... strahotno...bravo...