Защото ме е страх, че заслужавам
още много, много дълго да живея
в душата си, несигурна държава,
но Господ сутрин се събужда в нея.
Той, иначе, отдавна да е драснал
чертата след обратното броене,
преди докрай да съм надраснала
жестокостта на влюбените в мене.
Преди дори с ръкав да съм изтрила
стъклата на последните надежди.
Преди на себе си да съм простила,
че света си искам да подреждам,
а той ми се случва вечно хаотичен
като навалицата в улица гореща.
Незабележим, но толкова различен
трепетен любовник преди среща.
Защото точно на това да се живея
са ме научили ревнивите му пръсти.
От шеметност не ще да поумнея:
отдавам му се - моя женска мъст е.
Защото никога не ще да му покажа,
че влюбена съм в порива му мъжки.
За вечната си смърт ще му разкажа,
но не за страст незнаеща задръжки.
Така с живота се надлъгвам вещо,
но детски мисля, че не ме познава.
А той ме е превръщал в своя вещица.
Във вените му, капка кръв, оставам.
Обречена и в страх да пътешествам,
навярно Господ честичко разсмивам
с издайните непридирчиви жестове
на късната любов, която ме опива.
Даже тайно ме е страх от катинара
към другия живот скрепил вратата,
През нея някой ден безбожно стара
ще се завърна в същината на нещата.
Но ще ми липсват грешките, сълзите,
любовите, дори и тъжното ми опасение,
че с боляща обич си заслужих дните,
в които да се имам. Като за спасение.