Разказвам ти се, но не се гордея
с въпросите си и с невзетите решения.
Понеже нямам друго, трябва да живея
в свенливите убежища за прегрешения.

В светлинни бункери да подслонявам
сърцето си, зазиждало ме символично,
да може във градежи да ме отстоява
и в набези с надслова  "нищо лично".

Да може после да ме проектира смела-
сама не смогнах възли да развръзвам
и все препъвах пътя, който съм поела.
Сега е никъде и няма за къде да бързам.

И слушам, слушам как кове кълвачът
подковите за "онзи" свят необходими.
И ме смирява, че на този да не знача,
в другия ще имам дом и вярното си име.

И влизам в тяло пърхащо от изумление,
защото лястовиците днеска са решили
да задомят стрехата с птиче умиление.
Шили са душата ми, а после са разшили

пришитата ми сигурност от фрак на дрипа.
Пак нямам дреха, стискам копче в шепата.
А изгревът по навик менчето си рита
и озвънява ритуално неразсънен шепота.

Безсънно  шепнa, да не би да те събудя
в представата си от страха ми изтерзана!
Но заран целият листак е птичи влюбен
и аз забравям, че си невъзможната ми рана.