Денят е толкова, толкова хубав,
а аз не мога дори да го видя.
Очите му, като очите на Другия,
избягвам ги, за да не те обидя.
Бавно разклащам недопитата чаша
с утайка от някаква стара отрова.
Допивам я с цялото си безстрашие
да се чувствам сред руините нова.
Пак населявам тяло от странност,
без граници от уморена материя.
Слагам червилото с веща екранност
придобивам видимост. Да се намеря!
В огледалото виждам малинени устни
и очи теменужени да се усмихват.
Аз съм тази и няма да се напусна.
Наследявам се като дългoве с лихва.
Всяка утрин e съдия - изпълнител.
Идва и ми взема по нещо. Плащам си.
Оставя на масата пълен пълнител
Смъртта и ме докосва с плаща си.
Този театър задкулисно ми спомня
колко сме временни или илюзорни.
Донесъл си ми вода в пробитата стомна
на непосилна някаква отговорност?
Не, не исках да ме спасяваш. Рано е.
Уморена съм само да се правя на силна.
За погребение други ще пратят покана.
Тогава ела на последното ми помилване.
Отрових се с много отрови в кръвта си,
но твоя съм още. И на себе си-също.
А, когато мигом поглеждам сина си,
значи искам да се усетя истинска, вкъщи.
Тази сутрин ме искаш.Още съм хубава,
но аз се чувствам сама и невзрачна.
Исках в съня ти само да се изгубя,
да ти дарявам тихата си прозрачност.
Искам да бъда Кристалният Джакомо.
Да съм видима и да не се обяснявам.
И твоето недоверие гневно и лакомо
с очите си сините да го прояснявам.
Но денят като ябълка ще ме откъсне.
Незряла за тебе, от надежди презряла.
Сърцето ми тази сутрин ли ще се пръсне,
за да се събудя недокоснато цяла.
 

проникновение. Толкова красиви и силни думи!

радвам се, че красиви ги усещащ!