Обръщам се като хастар, докато
изкачваш някъде поредния си връх
с идеята, че всичкото ти е познато
и с вярата, че новото е следващ дъх.

От скъсан джоб единствена монета
облещва ми се с поизтъркано "тура".
"Ези"-то е възможността проклета -
целува, смъртник, хладната земя.

Нали е избор, а не съществува "или".
Безцеремонно свети ми Акашовото "Е!".
Защо си мислят някакви си сили,
че не усещам гаврата им? Казвам "Не!".

Неслучена, с игла и със напръстник
зашивам малкия си и продънен джоб.
Изкачваш връх. Небето ти е кръстник.
А аз съм извървените си знаци "стоп".