Снощи спа на гърдите ми,
моя малка бяла любов.
Добре ли ти е, попитах,
оттатък в света ти нов?
Днес е слъчево, а те няма.
Но утре, пак когато студът
завие с бяло всяка поляна
ще премръзна без тебе тук.
Ще сричам в липса гальовна
на снежинките белия пух.
Къде си бяла съдбовност?
Там, във всеобятния дух?
Снощи се върна душата ти.
И в бялата пепел снегът
ми изпрати отново приятел.
А приятелите ми са кът!
Страдам тихо. Клепачите
по тебе трепват без сън.
И никой не вижда, че плача.
Как искам да литна извън
тялото и вселената тясна
да те стигна в чуждия свят.
Но всичко свърши, ясно е!
Или започва. Бял необят.

 

Мейа...силно стихо...хваща за гърлото...дръж се момиче...още не сме си видели очите;(

Здравей от есенното море...то кефи с лек бриз...пращам ти го мислено:))

Ще се видим, няма страшно!:)
Само господ да не намисли друго, че...срещу ръжен не се рита.

и на надеждата!
Ще полетиш!

на политането към безкрая...