Този път е смъртта - разградена конюшня.
Нямам видими белези от бавното и умиране.
Какво като грива разкошна конят ми люшна!
Аз съм дълг и се научих да го възспирам.

По стремглавия път, любовта ми пришпорил,
много буйни копита разчертахa вините ми.
Искам теб! Но без думи още не си ми говорил.
А в думите често не живее никой. Никой!

Подивях от лъжите им и заприличах на друга,
Гола, безпаметна в откровения непоискани.
Ти ги прощаваш с фината си мъжка грубост.
А с нежност наказваш. Наказващо близко си!

И смъртта се преви в предродилните спазми,
невъзможно сегашна , но не е никога бивша.
А аз те искам с онези неясни бели съблазни,
коитто карат да цъфнат и душите на вишните!

Този път е смъртта. Пак заспивам бездомна.
Щом ме няма в съня ти, съм нещо случайно.
Все едно че пия вода от пробита стомна.
Все едно, че съм влюбена в някаква тайна.

 

ще ме довършиш

това за цел:)
Спокойно, смъртта не съществува. Тя е само метафора на живота.

да беше само метафора, Мeiia! Но пък ни освобождава от плащането на данъци...;))

с данъците е много успокоително:)!
Понеже животът често ми се вижда безсмислен, та така ми се обезсмисля и смъртта. Хитринка на човешкия ми страх вероятно, но какво пък, върши ми работа:).