"Бъди разюздана" - ми каза.
"С мен не искам да си сдържана"
И спря, и сякаш ме наказа.
Освободи ме, за да ме привържеш.

Като скала зад мен непоклатима
стоеше и ми даваше надежда.
Тъй много исках да те имам,
че не съзрях къде ще ме отвеждаш.

А ти отвори тайните си двери
и ме отнесе нежно - топъл вихър.
Приех те сякаш на доверие
и те допуснах в свойте стихове.

Сега си там. Не мога да те нямам.
Не могат думите да съзидават друго
освен света ни, в който ще избягам,
забравяйки, че съм добра съпруга.

Как можеш да си толкова безкраен?
Привидно сдържан, непривидно жарък.
И, ако този миг е дързък и нетраен,
приемам го като желан подарък.

Остани с мен в моя стих и разказ
и така ще бъдем вечни

думите имат тази сила, да..:)