Ще ми се наложи да се известя.
Тръбата нереална днеска е заета.
Не искам да съм видима, но тя
е правена от трепетите на поета,
на който вече всичко известих.
Дори и грешки не дотам приятни.
Какво се случи, но останах стих
в дланта на влюбената необятност,
пилееща ме безразборно -  прах,
случаен върху белите и ръкавици.
Додето се усетя и не помня страх,
а се разграждам на безброй частици.
И затова ще се извикам и на глас,
дано след този сън се върна цяла,
че силата която има дивна власт,
се храни с чувства, за да оцелява.
A може би е филм или сънувам сън,
или e някаква особена наркоза?
Или изобщо още влюбена не съм
и в мен тече затлачената проза,
докарала ми даже мъничък инфаркт-
не ме е страх, нали сънувам Него!
Aрхангелите искам, не любовен бард,
в живота си - конструктор "Лего".
А аз се уча тъй наивно на любов...
В градежа си по детски се увличам.
Къде ли е тръбата с парещия зов
да ме събуди, че започвам да обичам.
И сякаш ще се мре, за сетен път.
Неверни са ми клетките еуофорични.
Кажете им, архангели, да спрат
любовната ми смешна реторичност!
И погледа на онзи, който сгря
ръцете на безсмъртната ми болка.
Свирете, май сърцето му прозря,
че любовта ме дъвчи като богомолка.

 

струва ми се, че това ще допадне на търсещия ти съвестен до самоизвестяване дух

http://www.public-republic.com/magazine/2009/09/25310.php#comment-11482

ужасяващо точна и болезнена, мейя :)

съвестен до самобичуване дух, май...
Де да имах и аз тази съдба, като на Марион, но...

Точна ли съм, чак до болка?
Пак до болката стигаме, ех...