за белотата на душата ти

Може би пораснах или се смалих,
както във природата се случва
или с някой дълго страдан стих,
и капка дъжд потънала във ручей.

Но виждам те отвътре и отвън
всяка твоя клетка, топла и огромна-
дом на любовта ти, мъжкия ти сън.
И за миг поне не съм бездомна.

Усетих северните ти страни, и студ,
и потоци пролетни у теб да тичат
по-стремглави в пътя и някой луд.
Южните ти ветрове как парещо обичат.

Или есента ти с шума тъй смирена,
че без ропот стъпките ми благославя.
Даже знам, че влюбен във сирена,
често земните любови изоставяш.

Може би към теб пътувах досега,
в грешките растях, в прошки се смалих
аз, снежинката намерила снега...
Чезна ли в душата ти, ще бъде стих.