Много празници свършиха неродени и жалки.
претопявах ги после в примирия и куршуми.
Нямаше сълзи. Да заплачеш е толкова малко,
а да мълчиш е да се тровиш бавно със думи.

Сипвах чаша за себе си - друг не намирах
за дежурния тост от лъжливи заучени фрази.
Всъщност, беше си празник, аз вече умирах
и не помнех любовите, но и нищо не мразех.

Избелелите истини в мене вграждаха сенки
да изправям снагата си в мъст безпардонна.
Булевард откровения като изкуствени бенки
препродаваха храмове и сега съм бездомна.

Малко "Шанз-Елизе" през душата, брутално.
Но се учех на още и бях любопитна доколко
скъпи образи имаше там. Каква виртуалност,
че след нея се раждах в най-реалната болка.

Да откажа на всичките идни празнични дати
да танцувам със тях и да вечерям на свещи.
По-умело се справям с блюдото от предател.
Аз така се празнувам - aко истината усещам. 

 

Колко ли празника трябва да ти поискат прошка... За всички тостове от отровата на думите в мислите и откровенията, за продадените храмове и за болката ... и въпреки това - не отказвай да празнуваш. Има дни, в които отъпканата пътечка към себе си е по-слънчева от "Шанз-Елизе", а празникът от единението със сърцето си е по-голям от карнавалите в Рио...

Чудесен стих...

Мислех, че ще си умра невинна, тоест щастлива, но не. Той, животът май е за това - да ни съблича от илюзии. Такъв ми е опитът, така пиша. Дай боже да бъда опровергана:).

"а празникът от единението със сърцето си е по-голям от карнавалите в Рио..."

- с това съм абсолютно съгласна и не даже в смисъл на намерена и откликнала на чувствата ни любов, а в другия, по-важния смисъл - да бъдем себе си, любовта си въпреки самотата. По празници е по-трудно, но е съвсем преодолимо и е в рамките на човешките възможности:)

Топъл Свети Валентин утре за теб!:)