Прочетен: 726 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 05.03.2010 22:45
Да, смешно ми е, че съм сериозна,
погледна ли се мигом отстрани.
Как любовта и в болка виртуозна
руши стените ми или гради стени.
И през тюрбана им у мен прозира
красивият, но недоизмислен свят.
А аз, творецът му, не го разбирам.
Какво остава други да го разберат.
Основите са в слънцето - ефирни.
Изграждам пак незримия Ерусалим.
С едната вяра, а религиите мирни
ме водят в пътя ми непоколебим.
Стремглав! Не знам къде се стеле
безкрайната му гъвкава снага?
От слънчеви лъчи си правя скеле
и си варосвам храмовете със снега.
Да са готови да посрещат гости.
Дано и ти сред тях би бил до мен!
Научих се врати да не залоствам
заради тебе нито нощ и нито ден.
Уж чакам чудо, а невидимо пътувам
нагоре по извезаните люлчини лъчи.
С несрещнатото сякаш се сбогувам,
простила силата му да ме изличи
дори от собствените ми представи,
сградили свят за теб, несподелен.
Там стъпките ми белег не оставят...
И бавно ме завръщат истинска у мен.