Духа вятър надут-пищна паунска опашка.
И само очите му сини прахта изкупуват.
Къде е небето ми? По женски се шашкам,
невидяла в сърцето колко облаци плуват.

Меки бели възглавници, в тях да положа
любовта новораждана и от бебе по-чиста.
Друга приказка тя е и с неистова кожа
те помни душата с мярката си за истина.

Нямам спомени вече, неусетно бледнеят,
свлекли слоеве време от стара картина.
И щрихи безумия, останали още по нея,
са минало, за което днес съм изстинала.

Но за теб съм по-топла от себе си даже.
Разпознавам се в светло невидимо тяло.
Толкова пъти други искаха да ме накажат,
че след тебе се връщам в своето цяло.

И прощавам на вятъра пориви необуздани,
и паунския нрав, и прахта, и камшиците,
с които прогони фалшивото мироздание
и спомни ми теб -  синьо небе във зениците.