На възмъжелия ми син
попътен вятър и успешен път в живота!


В мазолести длани на късно примирие
стави на стари рибари, вплетени в мрежа,
оглеждат потно слънцето си през бирите,
пият, сякаш целуват вълни по крайбрежието.
В плетката на света има някъде бримка.
И без правила възмъжели са, сине, очите ти.
Откраднал си свободата точно от примките
с очите си и ги учиш в синьото да обичат.
Из пясъка има много надежди разпръснати,
сломени, воли пречупени, нечии одисеи...
Всяко търсене е като любовен пръстен.
А ти си свободен да жънеш и да посееш.
До трънливи цветя рибите са като посеви,
но питай рибарите как се нощува безсънно,
как се връщат любови по водата по-боси
и как потъват в нас като олово, бездънно.
Няма да чакаш, зная, няма да имаш търпение.
Насън си моряк, а денем брегът ни погубва.
Моряците пият пътища с мъжко смирение.
Но са свободни и в хоризонт да се влюбват.

Каква красота, обич, истини и мъдрост си вплела в този стих! Невроятно е това... Невероятно...

Стихотворението не е ново, от година, две ли е, не помня, но наистина съм го писала за сина си и понеже вчера беше абитуриентския му бал, реших да го пусна отново тук, съвсем малко променено, колкото да зазвучи по-оптимистично.