Прочетен: 1168 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 29.05.2010 22:38
Наближава Великден. Стъпките на времето сякаш се чуват, нито забързани, нито бавни, отнасят зимата със себе си. Все още липсват доста цветове наоколо. Под повърхностния слой на влажното платно на пейзажа вече прозират някои от тях. Може би тънкият хлад им пречи да се проявят, но и това ще се случи, усеща се. Напъпили дървета, някое напето стръкче цвете, къса тревичка, радостни котки и изчуруликана в тишината кратка птича песен. Бездиханната енергия на останалата от зимата шума се промъква като сянка пред възроденото лице на природата сякаш облак пред слънце. Може би затова ни се прииска още повече да я съберем и изхвърлим от двора. Гол и неразоран, той изглеждаше самотен и малко грозен.
Майка ми, бивша учителка, имаше присъщ на характера си особен вид неуморен ентусиазъм, който се стремеше да увлича другите, понякога дори заповеднически, знаейки, че това е за тяхно добро. Много мога да разказвам как често не се е оказвала права, но то е друга тема, касаеща само мен. Често обаче педагогическият опит свършваше своето за неукрепналите емоционално подрастващи. Имах основания и да вярвам на безапелационната, пришпорваща енергия. Оставила се бях на нея сега и смирено шетах из двора, като дори изпитвах удоволствие така, все едно аз съм пожелала да почистя. Всъщност, беше ми все едно. Но колкото и да забравях понякога къде живея, вглъбена в сложните си лични и философски проблеми, селската къща си искаше своето. Не можеш да заключиш като апартамент пространството, природата наоколо и безпорядъкът да остане скрит някъде там зад входната врата. Не само защото съседи и минувачи надничаха любопитно иззад ниската ограда. Просто всяка година по това време идваше моментът за въдворяване на някакъв ред в двора, къщата, в душата. Не роптаех, че се трудя вместо да чета някоя нова книга, защото усещането беше за пост и смирение, за тишина и песен едновременно, за покой.
Току обаче майка ми подвикваше нещо недоволно, защото според нея не се бях вживяла достатъчно в задачата си и правех грешки. Какво ли толкова можех да сгреша, но днес не и се сърдех. Разбирах я някак подсъзнателно и даже мъничко и бях благодарна. Тъкмо в такъв миг минаха наоколо две момчета от онези позагорелите по природа. Оказаха се нейни ученици. Тя се сепна радостно:
- О, Иване, Божидаре, къде така?!- усмихна се, зарадвана да ги види.
- Никъде, госпожо. - смеят се и малките безделници.
Свикнала да организира, направлява, възпитава, старата учителка не се поколеба да впрегне момчетата в нашето дело. Признавам си, в мен се надигна чистосърдечно недоволство срещу използването на детския труд. Мърморех си на ум, разделена на две части - едната в защита на безгрижното детство от старите възпитателни методи, а другата подкрепяща тезата, че най-вече делата възпитават, особено ако си и участник в тях. Нищо не казах. Оставих вътрешния си диалог за свое лично ползване и само наблюдавах, погълната от любопитство към несвойствените за мен отношения на директност, дори лека безпардонност, но и на близост, която на някакво ниво бе истинска обич. От липса на контакти или от много задълбаване в мисли, съм станала почти градски човек и то без много-много напоследък да напущам селото. Осъзнах, че съм допуснала, уж от уважение към свободата на другите, някакво почти зараждащо се безразличие към тях, което усещах дори като характерна вече за мен постоянна лека душевна хладина, отстраненост. Този вкус на вътрешна урбанизация ме сепна и аз се оставих на усещането за топлина, което лъхаше от диалога между майка ми и децата. Престанах да я съдя мислено и си позволих за малко да мисля, че е права, когато накара жилавите момчета да ни помогнат. Отзоваха се веднага. Хвана ме срам от моята завеяност при допира с чевръстото им присъствие. За кратко време тънките им пръсти събраха толкова шума, трева, съчки, колкото аз не бях успяла за час, замечтавайки се отнесено в неясни свои перспективи и проблеми, без сама да се усещам. че го правя.
Внезапно изчезна мисловното ми мърморене и самоизмъчване, изцяло погълнато от случващото се тук и сега. Неочаквано и за мен самата ми стана тъжно, че не съм органична част от истински живия живот, а отново съм някъде встрани, повече наблюдател отколкото участник. Изпитах странна потребност да бъда пробудена от меланхоличния си сън и малко се озадачих, че майка ми престана да ме гълчи. Просто ме забрави. Ученици и учител имаха какво да си кажат. Смееха се на разни минали случки, спомняха си как госпожата ги е хранила с филии, намазани с домашна лютеница, носейки тайно закуската им от къщи, само и само те, децата от малцинството в селото да идват на училище, пък ако ще и да е заради малкото храна поднесена с обич. Все ще научат нещо, знаеше майка ми и използваше умението си да даде на малчуганите ведно с хляба и нещо из знанията си за света. Като се замисля, щастлива компания са били те тогава, когато за известен период бяха спрели закуските на децата в училище по неясни за мен причини. Аз не живеех тук в това време и смътно си спомням, дори не съм забелязвала някои неща, понесена от делника си в големия град.
Оттогава ми е и друг спомен. Майка ми бе паднала по стълбите от втория етаж на училището, блъсната от гонещи се в междучасието ученици. Имаше сътресение и трябваше да лежи. Прибирайки се от града, сварих я в леглото уморена, но не се сърдеше на никого сякаш. Само мърмореше майчински:
- Калпазани с калпазани, не се научиха на ред! Толкова години в това училище и все по-зле става. Много са буйни децата, ама и родителите имат вина. Пари та пари! Ами децата им кой ще възпитава, само ние ли?! Мъчим се, късаме си нервите и пак същата. - обясняваше положението си майка ми, но според мен по-скоро се мъчеше да оправдае децата.
Докато се оплакваше на дъщеря си, на вратата цъфнаха ухилените физиономии на цял клас третокласници. Сами се бяха организирали и дошли да видят учителката си. Насядаха като врабчета на спалнята, изпълниха стаята с тиха врява, защото се опитваха да се държат възпитано, но гласчетата им не успяваха да бъдат овладени. Майка ми засия и сякаш нищичко вече не я болеше, а ми се беше оплакала, че цялата и снага била в синини. Постоях малко и излезнах от стаята. Мястото ми не беше там. Дори се запитах дали някога съм изпитвала такава синовна близост с жената, която ме е родила, каквато се четеше в очите на възпитаниците и. Успокоих се, че нещата отблизо винаги изглеждат по-несъвършени и затворих вратата зад себе си с малко тъга.
Точно тази случка си припомняха в момента тримата из нашата обща трудова компания. Има ли обич, спомените са светли и чисти, каквото и да се е случвало. Така беше и сега, по лицата на момчетата и майка ми се четеше подобна близост и взаимна радост.
- Ех, Божидаре, пред мене пораснахте! - каза с малко носталгия тя Ей, на, виж какви големи мъже сте станали!
Децата бяха вече почти възмъжели 13-14-15-годишни момчета, не можех с точност да определя възрастта им поради слабичкия им вид. Бившата учителка, ако една учителка изобщо може да бъде бивша, продължаваше да си спомня на глас:
- Като майка ви гледах! Що лютеница съм ви намазала на филиите, що нерви съм скъсала с вас, но станахте хора, личи си.
- Ти си ми моята майка! - възкликна Божидар и аз с изненада видях, че в очите му нямаше нито усмивка, още по-малко закачка или ирония. Беше сериозен. Казваше точно онова, което мисли и тъй като беше достатъчно голям и поумнял да схваща какво изрича, разбрах, че това дете, вече юноша, което очевидно живее на ръба на бедността в многолюдното си семейство, отдавна е прозряло нуждата и от духовен свой родител или наставник и сега просто благодари на съдбата, че макар за кратко му е подарила такъв в лицето на началната му учителка. Стана ми криво, защото знаех, че той, младежът, вече не ходи на училище, неподкрепен и ненапътстван нито от собствените си родители, нито от невездесъщата и без това грижа на държавата. Не се виждаха виновни на хоризонта, причини и оправдания винаги се намират, знам, но изразът на тъжните и сериозни, дори решими очи на Божидар не питаше за тях. Зад маслинения цвят на ирисите се криеше сякаш цял един опрощаващ свят, който изкупуваше безхаберието на друг. За пръв път се зарадвах, че съм по средата на тези два свята. Неравновесното ми състояние, което често ме безпокоеше, правейки ме трудно приспособима, сега ми се струваше късмет. Късмет, че не съм в нищетата на тези деца и още по-голям такъв, че не съм в уяденото лицемерие на имащите всичко. Липсите ми се сториха възможности, вехтите ми предмети засияха някак обичливо и аз инстинктивно се поддадох на някакво почти източно спокойствие, в което нямаш нужда от нищо, защото, всъщност, всичко си имаш. И защото Всичкото има теб. Красиво стана в душата ми подир кратката и очистваща тъга.
Майка ми досъбираше шумата и всяко друго боклуче попаднало върху пръстта. Искаше, както тя казваше, дворът "да стане като тава", равен и чист. Момчетата пълнеха с ръце събраното в черни чували за смет и работата вървеше към своя край ведро и леко с усмивките на две позагорели деца и с гласа на една вечна учителка.
- Казвайте сега какво да ви нагостя! - усмихна се тя по майчински.
- Пържени яйца, госпожо, по четири ни сложи! - светеха очите им и белите им зъби.
- По пет ще ви сложа, от мен да е! - закачаше се грижовно майка ми с тях. - Нещо друго не искате ли, салам, сирене?!
- Не, госпожо! Никога не сме яли пържени яйца, затова.
- Е, как така, не може да бъде!
- Вярно, госпожо, не сме яли! - децата очевидно бяха искрени.
Майка ми понижи и укроти малко интонацията си и ги попита уж небрежно:
- Ами варени яли ли сте?
- Варени да, но само на Великден.
Нямах причина да не вярвам на момчетата. Казваха истина, която ме потресе. В двадесет и първи век деца, в Европа, станали почти малки мъже, да не са опитвали пържени яйца. Онемях вътрешно, въпреки постоянните подкани да се храним леко и здравословно. Децата трябваше да са имали избор! Аз отдавна упорито се опитвах да сваля някой и друг килограм, но винаги намирах с какво да проваля това си начинание. Заизглеждах си смешна. Пред мен стоеше един модел за начина, по който мога да сторя телесното си преобразяване, но знаех, че няма да го направя точно така, защото зад този „здравословен” начин на живот на двете недообгрижени и от родители, и от държава деца прозираше и глад за дълбока и действена обич. Аз имах такава в някаква степен, която все ми се струваше недостатъчна поради капризната алчност на разглезено дете. Двете крайности ли създава нашата забързана цивилизация? Изводът ми бе толкова добре аргументиран с чутото в момента, че можех да го приема само като видение в полусъня на безплодните си философски бунтове.
Не можех повече да остана навън. Прибрах се вкъщи с наведена глава, тежаща от мисли, и си обещах, че този Великден ще бъда много, много повече щедра. Само това можех да направя. Засега.
Бавно, като тънък облак при вятър се отделих от глъчката на двора и се прибрах в спасителното уединение на малката си стая.
За пръв път изпитах радост, че не е модерно обзаведена, а простичко и ясно, сякаш извън всякаква мода, но така, че си имах всичко необходимо. И се отказах от планове и без това безпокоящи ме предпразнично. В миг реших - няма да правя ремонт. Просто ще почистя. За Великден.
жива история, мей
А щом вече си в това спокойствие, значи са ти пълни шепите, сърцето, душата...
Както и да изглежда отстрани, знаеш си, че си точно под върха на светлинен купол, който те защитава. И си в центъра на своето равновесие..
Позволих си да разсъждавам, извини ме:)
мея, ти знаеш, че човек избира да е щастлив и онова с вселената важи, ние сме свързани и понякога е нужно единствено да не се съпротивляваме...което аз не мога да не правя изобщо и понякога опъвам тази връв до скъсване
Избираме или се учим да бъдем щастливи може би е все едно и също нещо - състояние, което идва след пътя на безполезното мъдруване и въпросите. И внезапно отговорът е точно в липсата на отговор:).
Е, знаеш, и аз рядко спирам да мисля и да се бунтувам, но когато ми се случи от умора най-често, разбирам, че покоят е бил съвсем близо до мен. И просто го допущам в себе си.
Има защо.
Радвам се. че така усещаш написаното!
