Стоя като молба във чекмедже,
захвърлена в прахта на тъмнината.
През черното и oнемяло фередже
не виждам обич. Сребърници, злато
подрънкват из пендарени звезди
Разлива си снагата небосводаът.
А любовта не слага никакви юзди.
Да избереш небето свое си свободен.
Аз своето си знам - от кадифе,
понякога е от кутийка за бижута
и тъмнината, овкусена на кафе,
търкаля сън за тебе в скута ми.
Събуждам се. Все идва този час,
когато слънце пали лист хартия.
Молбата вече няма да съм аз...
Мастилото на тъмнината ще изтрия.
И ставам листът бял. Пиши,пиши!
Молба ли, стих, въпрос или поема.
Дано ръката моя листа утеши,
че тъмнината с жеста на бохема
би смачкала възторга на слънца
сред теснотията на чекмеджето.
С такива тънки пръсти - пипалца
ще ти нахлузи бавничко въжето
на цялото ми безразличие, уви.
И беше време, или времето не беше.
А моята любов изящна шията изви,
попита: "Болеше ли така, болеше ли?!

 

Ти си го казала!

Дано съм ясна, че от образи се обърква човек!

писано е: "каквото кажете, това да ви бъде".
Дълго не вярвах в тези пророчески думи....и бърках.
/насърчение от една благословена и много щастлива жена - ейен

Съгласна съм с теб и не само вярвам, но и знам, но аз само отразявах едно настроение, което понякога ми минава току след написването на стихотворението.
Съгласна съм обначе за силата на думите и се чудя ние, дето пушем, да онемеем ли или пък само да славословим един нереален свят, бъдещ, който може и да не настъпи приживе или поне не изцяло. Думите ми обикновено отразяват пряло или косвено нещо преживяно. За енергийното сътворяване на реалности е сложна тема, макар че нещата са съвсем простички, толкова обикновени понякога, че не им вярваме. Ще се радвам да споделиш и на бележка:).