Навярно съществува крехка
и пламенна, и непоклатима,
не в случване по Брехт, но,
но осъзната някъде я има.
И фактът, че сега се питам,
е също нейно тайно дело.
Безкрай, сред който скитам.
Начало, дето съм поела,
преди Духът да се пресели
във уж случайното ми тяло
и във любовните постели,
зачеващи неомърсимо бяло.
Живееща почти реалистично
в изтънчената си наслада,
която нищо не приема лично
и диша безметежна младост.
Прощава гордост и забежки
в играта със болящо его -
от гравитация с окови тежки
е отрицание дори на Него.
А тя е полъх, безметежна,
и урагани, дебнещи пролука.
Неустоима с разум нежност,
изкуство на душата. И наука.
И няма нищо друго. Само нея
си спомнят всички оживели.
И мен накара да те закопнея
над страх и всякакви предели.