Светът остана по оголената си корона
забодена почти в челото на простора.
Врабчетата, накацали на малки тронове,
са зъзнещи души на очовечевящи се хора.

Небето преди сняг е сън на бяла птица,
разперила криле от зримо до незримо.
И слънчевото злато с живака на денницата
завихрят светове с мълчаната си рима.

А конникът на вятъра задъхано прелита
като хлапак шиник брашно да разпилее.
Тъгата ме поглежда с очите на Лолита
и пее през сълзи, и пее детство, пее!

В подобен миг мълча или сама се сричам.
Несбъднатото в мене тихо, тихо страда.
Огнището с молитва на някого наричам
и се зазиждам - там, зад бялата ограда.