Тази късна история ми прилича на тиква
нарисувана с някакви много жадни бои.
Аз почти я приех или взех да и свиквам.
Който ходи в гората от мечки се не бои.

Преповтарям си приказки с вечни поуки,
по трошички се връщам до сърцето си пак.
Придошли в самотата от далечни пролуки,
светлини ми изпращат за пътеките знак.

Само тебе не виждам, но сюжетът е вечен!
Предполага се, там си, в "хепи енд"-а поне.
Недописана приказка, живот - скоротечен,
странен принц и внезапно подивели коне...

И отново съм в прашно житейско торнадо.
С пепелява надеждица чистя леща от грах.
От очите ми капе ли капе мъртвата радост,
и на кал се превръща върху къщната прах.

Не каляска, а тиква - беше ясно отдавна.
Трополи из сърцето полунощна карета.
Може би пък красивото случва се бавно?!
Чистя леща от грах. И любов от несрета.
 

 

къде се губиш?

В какъв смисъл?!
Иначе съм си тук и на още някои поетични сборища:) Срещаме се. не си ли забелязала, макар в повечето случаи мълчаливо. Но винаги те чета, когато се появиш.
Всъщност, бях се изгубила в края на лятото, но то беше урок по намиране.
Радвам се, че се обади!