из "Грехове от детството и после"


Така ловяхме врабчета, с керемида и клечка,
на оръжие с шепа пресни многолики трошички.
Строи се капанът, изправя снагата полечка,
очакващ наивната смелост на малките птички.

Капан за глада. Под капана ухае на празно
и шепата хляб е разсипан на странни монети.
За птиците вярващи неусетният улов е празник
и в очите им благост с доброто божие свети.

Преуспелият ден се надига на лакти и пъшка -
пак тревогата тъжна боде - значка на ревера.
Когато умира невинност, смелостта му е мъжка.
А и нали днес умират само две-три сивопери.

И заспива си пак. А ние от всичко свободни
ловим си едно по едно и тела, след душите.
Няма ни вик, ни мълва, нито рани прободни.
Няма песни хвъркати, вини и  чувства, защити...

Играят врабчетата малки с керемида и клечка.
Парадигми, дърветата стават свидетели само.
И защо ли отнейде ухае на ад?!  И на печка.
Огладняла и аз чуруликам "Сготви ли, мамо?!"

 

Ама кога пусна това бе! Още предното не бях прочела;)
Би-жу!

Ами нали знаеш, като ме прихване..:)))
Стига с тези любови! И без това са ме налегнали спомени от детството, съвсем реални при това, та бързам да ги опиша. Кой знае кога пак ще се върна там всячески.
Какво ти би-жу:(, По-скоро имам грях към врабчетата и, ако си забелязала, не един стих за тях пиша. Сякаш искам да се извиня..