Погледнато съвсем отблизо
навярно съм почти развалина.
С петна е бялата ми риза,
наместо да е само светлина.

Макар и тялото ми да се справя,
душата влачи новата си криза.
Гръбнакът си държа изправен,
да ми стои изгладената риза.

Да ми ухае сутрин на изпрано,
да ми се вее чиста на хорото.
Да скрива белези от стари рани
безмълвно с гиздавата кротост.

Да и отиват слъчеви пендари,
достойна дреха да е за чеиза...
Последна риза. С чест изправи
душата ми. Небето е наблизо.

 

Много хубаво пишете!
Чу

ех, мея мея
няма да спреш да изкървяваш душата ми.
прегръщам те

Не е било последна риза -
душата ти е само светлина.
И чувствам, че си толкова наблизо,
че слива се със моята душа.

Много хубаво стихотворение, Мея!
Поздрави!

Благодаря Ви!

Покрай своята и твоята душа да изкървявам... Може би пък да ни е полезно. Нали не я обезкървяваме съвсем!:)
Прегръдка!
все още не призрачна..:)

Радвам се, че думите ми са ти близки!
Просто ги изхвърлих един следобед, за разтоварване някак и им нямах доверие, но виж ти.. оказа се, не само аз усещам така.

Рдавам се, че ти харесва, Владун!:)
Поздрав!

Бе Михаело, бе...

Усмихни се! Още много ризи има да скъсаме!:)

още дълго да й ухае на изпрано.:)))
Ух, ама ме полазиха мравки от това стихо...

Все я пера и препирам, душата си:). Мира не и давам! А и тя на мене..:)