Много ми е странно, когато позитивните нагласи се възприемат единствено и само в доста напудрен вид. Хубаво е да търсим доброто и светлото, но това далеч не е лесен и безболезнен процес. Оптимистите винаги забравят деликатно да отбележат последното. Дали типът на нагласите ни привлича подобни такива – вероятно. Дали творим света си с мисъл - логично е, но нека не преувеличаваме ролята си, все пак. "Да бъде волята Ти!",  щом си спомним, всичко придобива друг образ. Най-доброто за нас рядко означава най-приятното, най-вкусното, най-лесното, най-удобното ни. Не може да не го знаете и от собствен опит. И не се опитвайте да го забравите в желанието да реабилитирате една друга ключова дума "щастие". Понятието, което тя означава, е толкова разтегливо, че го оставям за позлване и тълкувание на всеки като негова собствена четка за зъби, защото не искам да ползвам ничия чужда, както не искам да ползват и моята. По-здравословно е просто:). Богоподобни сме в самосътворяването, ама само бого-подобни, само толкова!:) А и точно онези, които го могат това с наподобяването, в голяма степен знаят, че не бива да се възползват от подобно познание. Та затова с радост загърбям всички хищнически мераци към Сътворението и твърдя, че позитивното далеч не е в избягването на частицата "не", както си въобразяват някои. Разбира се, казвам го в метафоричен и обобщен смисъл по-скоро, отколкото да се задявам с теории и практики. Не съм техен детайлен познаваач и не искам да бъда, обяснимо защо. Онова, което знам, знам от опит.
За да утвърдим доброто в нас и това наоколо, не е нужно да изпадаме в хвалебствие-то му. Понякога точно обратното е нужно - да изкрещиш силно и ясно "Не!". И така...

Не обичам лицемерието, не в смисъл на лъжа, която не си признаваме по някакви причини. То, лицемерието, често се проявява и във вид на "възпитано" мълчание, Лицемерието, което смятам за основа на всички последващи злини, е лицемерието пред себе си. Автолицемерие го наричам, Тънко, фино, едва доловимо,,самозалъгващо егото ни или пък, брутално и нагло, утвърждаващо всичко наше въпреки - въпреки хора, ситуации, с всякакви средства под маската и напора на тъй наречената позитивна нагласа, която ни помага-ла да постигаме онова, което поискаме. Сякаш всеки е сам във вселената и по пътя си не среща никого и нищо. Никой не е сам никога. Да, сам е като отговорност да понесе тегобите си, но не е сам пак като отговорност да не ги прехвърли излишно не просто на хора и живи същества, които са му в близък обсег, но и в космоса изобщо. Позитивното не е низ от псалми, а хигиена на мисленето, а оттам и на поведението, не е насилена усмивка, нито учитивост, а необходимост от усмивка, която не е задължително да се случи буквално, нито даже душевно. На някакво дълбоко ниво, намерението за нея е самата тя, онази истинската. Останалото са маски.

Не обичам неяснотата прикрита с деликатно и елегантно неназоваване на истината. Пак стигаме до лицемерието, нали? Ето, виждате...

Не обичам сладки и леки алкохолни питиета, както и коктейли. Заради бъркотията в тях. Така обичам да се пие, както обичам да се казва и истината - пряко, косо, да отмива микробите по пътя си, особено онези от душата.

Не обичам агнешко с мириса му на попарена вълна, който не се изличава с никакви кулинарни трикове, поне за доброто обоняние.Пък и това месо не носи на любимите ми подправки, така че... Не обичам също и всички безсмислени жертви и саможервти. Ясна е аналогията.

Не обичам анасон и производните му ухания, миризми по-точно. Подобни нахални молекули могат да съсипят цяла изкусно приготвена трапеза. За мен, разбира се. Никого не ангажирам с това. Така е и с миризмата на риба. Много, ама мнооого внимателно с нея! Особено с онази, вмирисаната откъм главата.

Не обичам кифли и изобщо подпухнал хляб,  и всякакви тестени подобия. Обичам сбит, черен, нераздут от хубости хляб. Честен някак ми се струва.

Не обичам попара с чай и захар. Това е "кулинарен" абсурд от някогашните детски градини, който обаче и сега се повтаря в преносен смисъл къде ли не, барабар със задължението да го изядеш, когато ти го поднесат и непоискан. Абе... да си сърбаш попарата, един вид, даже и не твоята собствена.

Не обичам подрязани чемшири, оформени дървета, строени и аранжирани цветя, английски ливади там, където няма нищо английско иначе. Но нали се глобалзирахме, еклектиката е на мода.

Не обичам възвеличаването на неща и хора, което често има за цел единствено и само да ги храни енергийно, а понякога и финансово.

Не обичам жаждата за безсмъртие. Смешна ми е някак. Тя, всъщност, е от здравословните илюзии, които си създаваме, за да изтърпим още малко онова, което не се изтърпя лесно. Защо не си признаем, че колкото и гадно да е, задето сме изгонени от Рая, то ни е и спасение. Спасили сме се от съвършенството. Винаги ми е идвало малко скучно то дори и още на нивото на земните му проявления. Дори и тук. Представям си какво би било по-нататък!

Не обичам хербарии, домашни чехли,  високи възглавници и меки матраци. Те противоречат на представата ми за уют просто. Не че не ги ползвам понякога, но винаги се радвам на изчистеността на някои твърди линии в интериора. В този на душата. 

Не обичам цирк. Буквално и ореносно. След първото ми посещение под купола му в най-ранна детска възраст магията тотално се изпари, макар много по-късно да съм присъствала на доста добри като направа циркови спектакли. Не оспорвам самоотвержения къртовкси труд на артистите, но то е като при любовта - нищо не ми трепва и не може да бъде поправено с разумни усилия за това. Акробатическите номера не са ми по вкуса във всякакъв смисъл. Клоунадите - също. Особено последните. И не знам защо някой смятащ се "над мен" все си позволява да ме мисли за невръстното момиченеце, което е зяпнало в наивистичните номера на някого или нещо, дори и на силите над нас, които ни управляват непрестанно с изтръгнатото съгласие на нашата воля.  На всичкото отгоре момиченцето трябва да си е платило и билетчето. Колко мило!
Няма такова нещо, господа, артисти! Приберете си, ако обичате, шаренията, ритмичната музика, дресираните животни (а и хора), фалшивия смях и същите сълзи, а с опасните номера впечатлявайте някой, който, все пак, иска да бъде впечатлен до празни възклицания. От мен не се очаква нещо подобно. Аз предпочитам безопасни номера, както и безопасен секс и такава храна, безопасни отношения и защо не безопасен за сетивата ми край. Но за евтаназията - друг път.

По същата логика не обичам и мюзикъл. Не отричам сложността и достойствата на този жанр, но нека не се доказват в мое присъствие. Операта е по-друго нещо. Усещането за време е друго там. И не те ангажира пряко в съ-времието си. Но няма значение сега. Мен просто ме няма, когато се опитват да ми "изпяват " нещо, което може да бъде изрчено тихо и красиво, и честно. Речитативите бих могла да понеса на доста чашки алкохол, но не и иначе. Няма ме и когато ме предават, клюкарстват, анатемосват, отричат и по разни други начини. Тези шумове зад гърба ми, ах, тези шумове на ушенце, са хоровото изпълнение (къде ли остана явния хор от старогръцката трагедия), което ме отблъсква надалеч. И с право. С моето право!:)

Не обичам мажоретки. Не знам какъв вятър ги довя по нашите земи, но без да имам нищо против показването и адмирирането на женската хубост, не мога да се съглася с  тази форма на показност, както и със силиконовата също. Недоумявам от елементарните им призиви, движения и прочие присъствие. А и истински се чудя защо по-низшите страсти трябва да бъдат подгрявани?! Не са ли си такива, горещи, и без това?! Иначе - нищо против красивите женски крака. Ако ще е нужно да избера нещо от сорта, за да не изглеждам заядлива:), бих приветствала чистосърдечно танцьорките на как-кан. И то само заради последния им жест към публиката:)

Не обичам съчетанието на сиво и кафяво в откровените им нюанси. както стоенето на синьо до зелено, червено до цикламено. Доста усет се иска, за да се намери верния тон за докосвне на разлчини по характер вибрации и верни нюанси. Последното го казвам извън цветовете, естествено.

Сигурно има още много неща, които не обичам и които искам да отдалеча от себе си, за да съм по-позитивна, всъщност. Не се ядосвайте, нарочно го казах!:)

А, да, сетих се! Не обичам и хортензии:). Цветята нямат вина, но стара история ги сложи в графа "непредпочитани". затова пък има толкова хора, които да ги обичат! Както и аз имам правото да ги избягвам, когато си аранжирам градината.

А вие?! Вие какво не обичате и, иначе казано, как изтупвате прахта от дрехите си?! От душата си... С усмивка или с недоволна гримаса?!
Да ви кажа, все тая. Дрехата просто трябва да бъде изтупана, ама хууубавичко! :)

Или тихо, и кротко да останете в свободния си личен избор да бъдете прашни. Нали и без това тленността ни си казва думата всеки миг! Кал иии... прах.  
Но аз за другото говорех, за другото!

 

 

И аз не обичам много от нещата, които изброи, но на постинга казвам ДА, за първа страница - заслужава си да се прочете от повече от хора. :)

не обичам изброеното с всички подразбиращи се алюзии включени вътре- с малки изключения
- нищо не би ме накарало да се откажа от лятното си мохито. в него мога да си създам море, дори на върха на планината.
- нищо против агнешкото, но и в никакъв случай идея фикс. месо като всяко останало месо. с тая разлика, че ако аз трябва да си го доставя на трапезата - май ще стана пълно веге )))
-обичам меките матраци, високите възглавници и всичко онова, което е в състояние да ми достави външен комфорт, който понякога замества липсващият вътрешен ))))

никакво автолицемире ;))) До болка си искрена.
Нещата в живота не съществуват в чист вид. Цвайг дава такава характеристика на един свой герой: "Той беше добър човек в лошия смисъл на думата".
Значи да не бъдем прекалено добри. )))

"Колкото пъти съм бил добър,
все съм постъпвал лошо.
Затова трябва
да се обича до смърт
и да се мрази без прошка".

Радвам се знаеш ли на кое?!:)
На оразличаването, което правиш, между "Не" и "Да" и как едното може да бъде другото. Нищо не е само това, което е, затова трябв ада се внимава зорко:).

Всичко е въпрос на вкус, така казват някои. Но всичко ли?! Все пак, има категории и над самите нас. Затова няма да ти взимам мохитото, нито матрака и възглавницата:). в равновесие сме един вид;)). Разбира се, когато се заяждам с някои дреболии от ежедневието, не точно тях имам предвид, а онова, което стои зад тях. И на мен ми се намират домашни чехли, ако трябва да съм честна, но това не пречи да не съм очарована от тях и от сееб си в тях:). А за агнешкото... все се потресвам покрай великденските трапезни истерии. Що съдрани кожи има тогава!:( Всячески. Зад кадър тече масово агнешко убийство. И нищо, че някъде в Писанието било писано..., не ми е оправдано. Ние човеците често сме в същата клопка на сили, стихии, а дори и хора. Ама не затова не обичам агнешко, де!:)) Просто се разфилософствах:).
Наздраве! Ти с мохито, аз с нещо ..мохиканско:)))

Според мен ние, хората, нямаме чак толкова време, че да си позволим да не сме до болка откровени. Но всеки сам решава своя начин на случване, след като свише му бъде "помогнато" не малко. Учим се на истина просто...
Искрено възкликнах от цитатите!:) Много точни са! Благодаря за тях!
Нищо не е еднозначно в битието, да, но поне на ниво мотиви би следвало да бдим за чистотата на стойностите си. Останалото са простими подробности, мисля.
А добротата никога не ми е била ясна като образ и дефиниция:). Конкретните и прояви са друго нещо и те често не са добрячество.

имам прекрасна градина с прекрасни хортензии, ама за целта трябва да ми гостуваш и да се убедиш в това ))))))

Но позитивизмът за мен не е захласване по доброто. Достатъчно е трудоемко да правим постоянно избор кое добро, кое зло, за да нямаме време за лицемерие. И като запита какво не обичаме, не обичам цупенето, тревогите от децата и безредието в къщи, но си давам сметка, че натоварването на тези прости факти с негативизъм, лесно превръща живота ми в ад. А да обичам в битието ни толкова често и в повече означава не обичам, че първото си е прецедент.

Твоите хортензии са твоят избор и аз го уважавам! Освен това, може би не харесвам едни определени хортензии, заради които изкорениха част от най-хубавите ми рози. Но това друга история, за която някой път- как съм лекувала новите насаждения и техния любител:).
Откога се каня да ти гостувам, ама на! Като нищо мога да ти изпия и коктейлите в близост до хортензиите;))) И няма да е лицемерие!:)
Не съм ротив промяната и във вкусовете, когато има защо. а в случая има не една причина:))).

обичам всичко мързеливо, което значи натурално :)))))))))))))))))))))
поздрави
Валя

за друго, да

нещо като двойно отрицание хех

Хареса ми подредбата на нещата които трябва да не обичаме и асоциациите които будиш с това...

И поздрави от морето, което не обичам когато е: "цъфтящо", понеже не е здравословно хех и плажа не обичам, когато е препълнен с всевъзможна "гмеж".

Док :))

И аз също не обичам нещата, които споменаваш:). изобщо не ми понасят намеци, недомлъвки, физиономии. А за грижите и неразтребеността, ясно е. Лазарев май имаше един много точен израз, понятие негово по-скоро "прилепване". Колкото и да жадуваме някакъв свой ред, не бива да прилепваме към него да го абсолютизираме, понеже така, го поставяме над Бог в себе си (не е мое заключението). И обикновено тази "надменност" за наше "здраве" (това на душата), бива коригирана впоследствие с разни проблеми и препятствия, докатао или проумеем прилепчивата си грешка, или така ни омаломощи животът, че да нямаме сили да я повтаряме. Да сме бдителни за собствение си залитания не означава да не се отстояваме непоколибимо така, че никой дори да не помисля да ни променя:).

И на мен нищо мързеливо не ми е чуждо;))

Е, много време ми трябваше да го разбера, но не е късно:).
за самосъхраняващо необичане.

Затънала съм в отрицания, но поне си го признавам:))
Лошото и, че на същия хал са и онези, които са затъбнали в утвържденоия, но не го осъзнават. Самозалъгват се, а аз не искам нещо такова за себе си.
така е с ненавре,менните и нежелани цъфтежи.. всякакви:). И напълно те разбирам.
И аз обичам морето, но ми е далеч:((.

с моята маниашка добронамерена нагласа към всички и всичко, но със сигурност не обичам изкуствени истории - език, хора, маниери, цветя, усмивки, клепки, устни и т.н, подмяната на всичко естествено с тези неестественни приемам трудно, т.е. не приемам

не обичам и ужасните лицемерни бабета, с които е пълно, днес се засрамих от себе си, че една баба успя лесно да завиши гневния ми фон:(

Ето, че намери какво да не харесваш и така да утвърдиш онова, което харесваш, да му проправиш път не само за себе си. Често най-хубавото и най-естественото сиреч, е беззащитно и изтласкано в девета глуха, та има нужда от помощ. Списъкът може да е дълъг.
И много се радвам, че не е надделяла прокламираната любов към възрастните.:) Нито младостта, нито старостта оправдава безочвечността и лицемерието на някои.

не харесвам - шефове, позьори, алкохол, самовлюбени и безразлични, агнешко, паяци, змии, шум, кавгаджии, да ми се казва как да живея, празни приказки, лъжи, плевели, самолети, да съм сама, ковьорчета и прахосъбирателчета, заядливци и т.н.

изброеното избягвам на всяка цена.
:(

Дано не излиза, че аз уча някого как да живее:). Просто заявявам своя си начин.
Повечето от изброените неща, състояния, типажи и прочие пак ме отвеждат към онзи особен тип лицемерие, неоткриваемо с просто око понякога. Мисля си, негова друга страна е наглостта. Макар и да изглежда, че се разминаваме в някои основни предпочиатния, не е точно така, защото и аз, дори и също да не възхвалявам самотата, често предпочитам да съм сама, отколкото с някои хора или самотна сред много хора, или сред близки. Така и с алкохола. А за самовлюбените да не говоря, напълно те подкрепям. Присети ме за още две неща, но ще ги допълн утре в текста си. Виж, паяците не ме притесняват никак, плевелите също ,а незнайно защо и аз се бях присетила за разни ръкоделия за маса и стена, но не ги споменах.:)
Не знам, все си мисля, че колкото и различни да сме, има една общовалидна истина и тя, дори и да не се назовава, се усеща. Валидна не за дребните неща, а за важните. Останалото са само пътища към нея.
Искрено се надявам, нехаресването да не е фобия някаква, а да накланя везните към харесването на по-светли за душите ни неща. Че иначе само бихме се стресирали повече, вместо да сме по-близо до щастие някакво, доколкото е възможно то.