Завидях си за тази любов
сякаш се случва на други
да се мятат след нейния зов
и тях, а не мен ще погуби.
Сякаш не мене върна съвсем
до ръба на кръглата нула,
където не можеш да си спасен
на мъглата в тежкото було,
наметнало кладенеца дълбок-
там ме тегли любовното ехо.
Светът й, недостижимо висок,
стъпква моя, паднал и крехък.
Завидях си и май че сама
урочасах непризнатите тайни.
И страстите с лик на срама,
и смирените думи, издайни.
Не успях да я нося до гроб
като белег отдавна забравен.
Натежава с вериги на роб
в копнеж на любов да е равен.
Но усетих, че щом я съзрях
сред руините слезна небето.
В този миг оживях и умрях
в своя личен разпети петък,
в тишината му да я забравя,
а от думите хляб да омеся.
Но в точните думи се давя,
на неточните думи се беся.

Дълбок е тоя кладенец, бездънен сякаш - всички там сме се давили!
Хубаво стихотворение, Мея, поздрави!:)

Май нямаме нищо против да сме такива "удавници":)
Радвам се, че ти харесва!
Поздрав!:)

Права си "За думите непремълчани".
Енергии са, които ни давят и бесят, но пак те могат да ни накарат да полетим във висините от щастие.

Енергии са! Желателно е да внимаваме с тях, да бдим дори, но е трудноизпълнимо. Словесни същества сме, а и смятам, че комуникацията с обичните ни и най-вече със себе си трябва да е честна. Друг въпрос е в каква форма да я поднасяме, както и това, че пренебрегваме несловесното обюуване.
Да, думите могат и да ни извисят до самото щастие! Дано само крилата му да не са слепени с восък:).

всяка любов си е за завиждане! като ласка е...само дето оня горе не си премерва силата, та я усещаме като удар...

Точно така, като Удар!
В добрия смисъл на освестяване, на откриване на истината, на стойностното, но и в смисъл на загуба на равновесие, почва под краката, сигурност в ясната преценка за нещата. .. Списъкът е дълъг. Всеки изпитал го на гърба си знае сам за себе си какво що го е променило в любовта.
Някъде из писанията на големите духовни учители бях срещнала това предупреждение, че любовта е толкова силна, че може да ни изгори и затова тя не трае вечно. Явно, в човешка форма не можем да я понесем изцяло и е здравословно да не ни се случва докрай. Но пък така, временна, ни причинява болка:(
Когато я мислим за вечна, по-скоро я изживяваме съзерцателно, отколкото действено час до дишането на всяка наша клетка. Самосъхранително някак.
Дано открия пасажа, за да го цитирам и да не съм голословна, че моето мнение е твърде лично.:)

мда, и аз съм стигнала до тоя извод

защото инак или удавени или обесени;)

поздрави

Здравословно да си мълчим:).
Ама като не успяваме винаги, после пишем, та съвсем се оплитаме в думи:))).