Не ме спасява никой. По-добре,
че няма за какво да се разплащам.
Остава само Господ да ме прибере.
Отдавна към света Му ме изпращат.
И аз, обичаща, наивно се тешах,
че ми го казват все с благословия.
А са ме слагали и в мат, и в шах,
та в малкото квадратче да се свия.
И се живях по очертани правила
с надеждата, че приноса си давам
в приятелства. По детски съм била
отворена докрай да ме предават.
Тежаха думи и вини, но оживях,
и мислех си, че то е част логична
от обичта, и цяла прошката си бях,
докато други са ме имали цинично.
Но обичта през влюбените си очи,
жестока, истината, никак не разбира
дори по утрото денят да си личи...
Обичлала съм. Всъщност, съм умирала.
Пораствах. С ръст към своя край.
Остава само най-самотната пътека
и онзи малък като точка рай,
към който вече движа се. Полека!
Не в предния галоп на вихрени коне.
Най-малко пък с отворени обятия!
Съгласна съм на смърт от друг, поне
ако е бил до мен в едно разпятие.
Ако му е пукало за мене, „ей така”!
Не по причина, а защото го е грижа.
От днес прибирам си и лявата ръка,
а дясната внимателно ще движа.
Ако приятел мой, случайно заразен
от модата за войнстваща отбрана,
сразил е мен, щом себе си сразен
усетил е и сложил ми е знак-възбрана,
разбрала бих, но друго не разбрах.
Защо е нужно обичта да се убива
заради един единствен дребен страх,
че слабостта на силни не отивала.
Но на това не плащам дълг свещен,
щом само с истината съм съгласна.
Рискува подир нея спрелият до мен
да чуе хладно: "Вече съм пораснала".

 

По детски съм била
отворена докрай да ме предават...
(сигурно с предателства се расте, но пак не ми се получава съвсем, хем умирам с всяко предателство)


Заболя до корен.
И смъртта е
бял
внезапен зимен ден.
Уча се на непокорие,
моят свят неподреден,
всяка нова смърт подрежда,
оцветява и расте.
Е, научих се, изглежда -
да умирам по-добре!

( знаех си, че съм ти го оставяла като реплика и преди:)

Благодаря, Анинимен!
Сега виждам, че съм казала нещо много вярно...
Просто трябваше да ми го посочиш.)

Откъсът ти ми звучи като класика, честно!!!
Да бях по-паметлива, щях да те цитирам често, но на, не помня дори своите писания. Това обаче ще науча, твоето!

Не щем да растем, но се налага...:(
А на теб, щом не ти се получава, значи си останала поне достатъчно дете, което да държи жива порасналата в теб:).

здрваей, мея!
искам да ти кажа, че от вчера насам поне десет пъти препрочитах...за кой ли път, но този път повече от всякога - си ми написала мислите.
не знам как за ти благодаря...чета и чета и преповтарям пак и пак...всичко е точно така, както тайно го мисля, но не съумявам да го напиша...
честна съм и с теб и със себе си - има още много хляб да изям докато ти стигна техниката...
а другото - опитвам само да изрека и от вълнение ли, от що ли - не ми се получава така ясно.
просто...благодаря, че те има и все по-често ми се върти твоето "защото нищо друго си нямам, освен писането" - и аз така!

Вчера бях покрусена от нечии думи и отношение, и за кратко време написах това и още две по-кратки неща, за да мога да дишам (ще ти стане по-ясна емоцията след тях като ги публикувам тези дни и тях). Не от литературни напъни, естествено, направих това. Да не дава Бог причини за писания и то такива! После мирясах като дете в детската градина, което три часа е плакало преди това. Аз не успях да се наплача. Опитах, но... Може би затова писах. И така.. познато ти е.
Ако успявам добре четимо да изкарам мислите си навън, то е точно затова, че по друг начин нито мога, нито имам как да изхвърля емоциите си, повечето от които ме убиват. Радвам се, че ме разбираш, но и не се радвам, защото знам, че си изпитала някои не много светли неща, щом ме усещаш. И ако сме разлиични и различно пишем, защото и живеем различно, това е само за да се дообогатяваме и доопознаваме сами чрез другите. То е като повеля, даже не ни пита Бог искаме или не.
Да, вярно е, нямам много неща в живта си, не наспорих ни с имане, ни с друго, но не пиша за компенсация. Различно е. Понякога имам чувството, че животът изтръгва от мен стиховете с особен род душевни изтезания. Може би и затова рядко са светли думите ми, привидно поне. Надявам се, не ви заразявам с мрачномислието си и да се мержелее под маската му надежда все пак, все пак...
И аз благодаря, че ви има всички, които издържате да ме четете! Наистина благодаря!

ти си цитат до цитата - ако ще се цитираме ;)

Не се впрягай на думи - хората казват всичко, говорят си ей така, всеки мери според ръста си и затова често се случва да не улучи...никой не може да те обиди, ако не му позволиш

изглежда съм позволила и това позволение се нарича вярв или доверие. Има го най-ясно в Добромир Тоневото
"Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие. "
- не го цитирах като мото, защото не по него писах, но пак до това стигнах, разбира се. есенция е.
А на думи се впрягам все още:). Нали с тях се занимавам-е, все пак:).
Мина ми днес вече или поне достатъчно. ей ме на, усмихвам се!:))

виж какво намерих за лек, защото и аз честичко се лекувам - от думи с думи

Лек за тежък ден

Венета Мандева

Когато принцът не намира
по пътя твоята пантофка,
когато полета ти спират
капани,мрежи и уловки,
когато шансът ти изменя
и поздравяват те смутено,
защото виждат клеветата-
безшумна сянка зад гърба ти,
когато шпагата ти в боя
се чупи и така подвежда,
когато пада твойта Троя...
остава ти една надежда:

Приятел в нужда се познава,
приятелят до теб застава,
до твойта чест и твойто име.
Приятелят незаменим е!
Любимият те слага в клетка
или бездарно те ревнува,
и брат ти даже прави сметка
наследството ти колко струва,
врага си пък ти сам създаваш-
със своя ум и свойта слава,
приятелят и тях прощава-
той даже завист не познава.
Приятелството е открито,
макар че в него няма ласка,
то гледа право във очите
и подписа си не задрасква.
Приятелят не се срамува,
че чуството му съществува,
а който го превръща в тайна-
той ще те предаде накрая.
Хорацио не е критичен
и Хамлет помни:"Той е с мене!"
Той може само да обича
и мнението си не сменя.

С ръцете си ловя куршуми,
в приятеля ми устремени.
Но той ще притъпи ли с думи
свистящите стрели към мене?
И питам мъртвите поети
с изневерилите любими
защо избраха пистолета,
а не приятеля-за рима?
Не чезне с него самотата,
но става някак по-търпима.
Хорацио е мой приятел.
И питам се дали го има.

То наистина си е лек! Не само с мислите, но и с начина, по който са изразени. И двете неща лекуват, дори и да не го осъзнаваме, а кото го усещаме, още повече. Та благодаря!
Хубаво е да видиш собствените си терзания или почти те изведени през душата на друг. Не защото не си сам, а заради друггата гледна точка. Помага и то много!