Прочетен: 568 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.06.2011 23:28
из "духовни упражнеия"
Дори не съм си представяла нещо подобно...
Да съм шут в нечий кралски позор. Но ето на,
постъпвам пак милостиво и почти богоугодно
с вечния призив отвътре: :Светлина, светлина!".
Някой крещи и ме срива до кост, гръмогласно:
"Не разбираш от нищо, та ти до смърт не живя!"
И какво като зная за себе си - всичко е ясно,
замълчавам по-ниска от пръст из зимни нивя.
Друг ми напомня, че губя се с хъс за глупаци.
А сред болка любезна съм: "О мерси, о мерсиии!
В моята бедна душа зимуват само сдухани раци,
които не искат никой с нищичко да ги спаси".
Трети се пробва с ласкателство, но закъснялно.
Сякаш не виждам, че цяла съм в бели тропоски!
"Ваше Величество, платното си не съм изтъкала.
Божият план за мене е само от бегли наброски.
Има да уууча от Вас що успех е и слава, и още
на каквото решат да ме учат и неземните твари.
Онзи съм, шутът, от пира Ви безпаметен снощи.
Но вече се съмна и не ми е време за господари.
Ако трябва Ви огън отвътре, мога да Ви ядосам,
ако смях Ви е нужен, да Ви разсмея. Разплача?!
Но не искайте шут да Ви опрощава и анатемосва.
Той си има съвсем различна, некралска задача."
Е, пределна ми дързост и, мой страх злополучен,
озовахме се нейде, където все размахват шамари.
Колкото кралят неук е, толкова шутът по е научен.
Нищо, че от плесници по страните му пари ли пари.