Тук се разделят мечтите и думите удрят на камък
или мечът им счупен завинаги в него остава.
Твоят живот е награда , а моят прилича на данък.
Гърбом всички прегръдки са минало за раздаване.

Тук небето за двама сваля свойте празни хранилки
и дъждът му от птици, забравили пътя към юга,
си тръгва обратно, навътре. Не ухаят влюбени билки.
Тук си толкова същият, колкото аз съм си друга.

Тук се връзвам на възел, който после, посечен,
се превръща в победа за тебе, а за мене е болка.
Тук неземна илюзия на бреговете си среща те вече.
А аз съм все непристигнала, но колкото - толкова.

Тук самата любов, която в шепи всемира излива,
отдавна не ни преобръща изцяло, чак до хастара.
Тук не мога да бъда ни нещастна, нито щастлива.
Като истина тегна в очите ти, бяла, ненужна и стара.

 

 

 

душевадка си, мея

Любовта е могИя, чието достигане, въплатено по твоя начин, е върховна доминанта в Чувствопознанието на себепостигането! :)))

Когато ме боли и мен, особено го умея:).Както всеки...
Своята душа си вадя най-вече и после дали я връщам на мястото й, всеки път се съмнявам:)
Благодаря ти! {}

Откровеността на това себедостигане е толкова жестока понякога, че се чудя дали не е по-здравословно да се самозаблуждавам с профилактични цели, наместо да се глозгамм до кости. Но.. природа! Трудно ми е иначе.
Благодаря ти!:)

... омниа меа мекум порто! /"Всичко свое нося в себе си"/

камъка, който става глава на къщата. Силно стихотворение!

Радвам се, че ти харесва!!!
Не ми е чужда темата дори и съвсем по библейски. Ето...
Старо е, има нужда от редакция, може би някъде го имам редактирано, но ми е по-лесно да го пратя в линк, отколкото да го пусна наново и да заемам място в пространен отзив.

http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2453

Близък ми е стихът ти, сякаш ме е чакал да го прочета:)

Голям комплимент! Благодаря!
както бях казала в друго стихотворние:
това не е любов, а сбор от много обстоятелства.
Та и цялата ми теза тук така..:)