Когато светлините ме обгръщат
и шепнат ми нечувани вълшебства,
безспирни спомени се връщат:
любови, нежности и детство.

Там някъде съм още неродена,
пулсираща като сърце във длани.
Притихваща съм-тайна споделена,
ухаеща на девствени поляни.

Не ме докосвай там,,ще ме погубиш!
Росата в сълзи ще избликне.
Дори и в мене да се влюбиш,
смъртта като трева ще никне.

Сама съм тук,трептяща към безкрая.
Не ме обичай! Толкова е много!
Аз нищо, нищичко не зная:
какво да имам, трябва, мога...

И пак преглъщам сълзи и усмивки.
За сбогом в тебе се потапям.
Незнаейки от любовта почивка,
аз нежно в Любовта се стапям.

Когато светлините ме обгръщат,
не ме докосвай даже с мисъл!
Жестоко е при тебе да ме връщаш
и в друго да не остане смисъл.

ще се порежеш
бъди добра към себе си! малко по-мила,моля

Е, аз ако чакам друг да ме пореже, за трепане съм:))))
Шегата настрана, много е точно и хубаво това, което си казала, даже си го вземам за начало на стихотворение, но сега не мога да го сътворя. Някой път...