Морето се въздига

от тъгата ми, та чак до радостта.
Потопът му бездънен се отприщва
не в силните порои на страстта,
в залятото, което диша скришом.
Ще се родя отново, но в делфин.
Не се удавих, а отварям скоба
към свят по-чист, по-син, по-фин
след пластове вода, залели гроба
на моето бленуване за светлина.
Лъчи прорязват дъното на мрака.
Амфибии ме носят в мъртва долина,
където никой никого не чакал...
А те сънувах над залятата земя
и глас предрече: „Любовта това е!”
Не бяхме Ева и Адам, и не змия
отвори сетивата за света омаен.
Бе истината от животите преди -
Тя в Ноевия си ковчег ни е спасила,
за да изплуваме - от божи сал греди,
върху дланта на божията сила.

 

 

ако съм ти го оставяла и се повтарям - извинявам се



ДЕЛФИНА НА ВЕЧЕРНАТА ЖЕНА


Тревожна е вечерната жена,
приспива грижите си в люлките на здрача,
завива ги уютно с одеяла
и се опитва никак да не плаче.
Подрежда си небето сам-сама,
свещИте на звездите му запалва,
поставя огледалото-луна,
което знае всичките и тайни.

Разстила си очите над нощта,
ръцете си внимателно оставя
и гмурва се свободна във съня -
сама делфин с делфините играе.

Отново учудващо (или изобщо неучудващо:) единосмислие:) ).
Като огледални образи са.
Жената, която сама създава света си. И не е необснимо защо избира за друга своя същност делфоина.
Между другото, това стихотворение си е част от друга реалност една, но за това някой път. така че съвсем съвпадение откривам:))

толкова е хубаво...

Радвам се, че ти харесва...