Обреченост

         "Тъгувам се цяла - от корен до връх."
                                             Радост Даскалова

Тъгувам се цяла. Ни корен, ни връх.
Безцелно се рея в невярван ефир.
Прозирам предели и, свършила дъх,
очаквам си края с надежда за мир.

Ни светнала къща, ни мамещ ме праг
от бляна ми земен с уюти удобен
са моят негласен, но истински враг.
Врагът ми е в мен с посоки безброден.

Не се разпознавам, не се вкорених
и все ми е тясно в живот на обречен.
И в бунта безсмислен застанала бих
срещу си. Човекът не вярва в човече.

Тъгувам се цяла. Върхът няма връх,
а коренът съхне, в сълзите изгнива...
Пропукват се порите радост и свръх
копнежите мои сърцето става огниво.

 

 

 

Изправяй се, де, изправяй се смело... Може, става, доказано е :)))
Нищо, че тъгата може да се опише толкова красиво - това не я прави по-нужна ;))

Изправям се, въпросът е, като се изправя, какво виждам. Съшият батак:).
Благодаря за красивата тъга! За нужна - не е , тъгата... Но радостта (извън безсмислената радост, че си жив) не е много на земята.
Но благодаря за оптимизма!
от един песимист...:)