Прочетен: 779 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 23.09.2011 23:17
Той ме мрази, Богиньо, и с право!
Не приковах с пирони ръцете си.
Не копах камънаците здраво,
не опазих с остри думи сърцето.
Не отнех и на сития жаждата,
щом на гладния виеха дните
и се учеха с мъка тръни да раждат-
заможни с едното небе в очите.
Той ме мрази, Боже, за двама!
Ти не му ли разказаше всичко?!
Как Си криеше здравото рамо,
когато ми трябваше. Бях самичка.
Как ме вземаше после на длани,
поругана догато се свличах ,
ставах локва от зимата лани,
И обичах за нищо всичко обичах.
Той ме мрази, Друже, да пием,
да се слеем с живота мъгляво!
В много истини истината гние.
Гние даже и спасеното вляво.
Той ме мрази, Богиньо, и зная,
че не съм му посока, не съм му.
В очите му утре няма да се позная.
И ти връщам всяко идно съмнало.
Хубаво стихотворение, както винаги.
Всъщност, мисля си, омразата клони доста към честността, понеже не може да се скрие. Една стъпка по-честно е от лицемерието. Та за какво да се оплаквам тогава?!:)) нали искам истината - на ми я, значи;)))