бял сън по Атанасовден

До последната степен на Севера
все не стигам, а нещо ме тласка
в пустошта на снега да се намеря
в тази липса на грим и на ласки,
в белотата ти, дето няма посоки.
И безцветие с бясна сила връхлита,
после бяга надалеч и нависоко,
и следите си с неми думи замита.
Любовта е. И разбърква ме цялата...
Полудявам: и горя, и измръзвам!
Коленича в страха си пред бялото
да прости, че и в него те дръзвам,
че превръщам цветовете в оброци
на слънцето, ако слънце е мярка
за моите цветни, невинни пороци...
А виновните бели са, бели до ярко.
И вървя към безкрая на снежното.
Няма край и не срещам началото.
Ти си някъде, недокосната нежност,
но не стигам в сърцето на бялото.
Все отвън съм ти - бегла пъртина,
струйка топло по снежната кожа,
бегла рамка на бялата ти картина,
лудост- лятото си за сняг да заложа.
Твоят Север, с бяло тяло от вакуум.
ме прахосва сякаш сън, безтелесно.
Неотложно се губя, толкова лакомо!
Няма гарвани „Спри!” да ми креснат.
Тъй е бяло и тихо, до тревога е тихо.
На снега ти се моля: дано да те има!
Само късчета лед за теб ми простиха,
но ме превърнаха в степен на зима.