„Аз. Хвърчилото. Остра представа
                            за любими лица или длани.
                            Колко още, се питам, остава”
                                                                 Елена Денева

Ще те пусна най-после. Всъщност, аз съм хвърчило
и връвта ми се къса, и на косъм светът се крепи.
С усмивка предсмъртна издишвам плача от ручило
в гърдите си. Никой няма да чуе смъртта ми. И ти.

Как безшумно се рея, по-жива наглед от живота си.
Правя видим и вятъра, тишината изричам с очи.
Късам пъпната връв на страха и завръзвам конопа
на примки през шиите бели на всички неми лъчи.

Да се стъмне за сетно, да не чакам зората. И тебе.
Да не виждат отникъде, че се сипвам на пепел и прах.
Да забравят за мене. Наживях се в живота-молебен.
Все каквото поисках, го нямах. Най-накрая избрах

до конец да прокъсам мечтите. Да му пусна и края,
да си пратя душата за скрап от крила, да я върна.
Току-виж, съм достигнала разноликите двери на Рая
и оттам те обичам, на неземна нежност превърната.